Веднъж прочетох в един роман, че за  да се върнеш отново някъде, първо трябва да си отидеш.

И днес се подготвям за това заминаване. Опитвам се да запечатам спомените си в малките сувенири, които ще отнеса оттук.Прегръщам с поглед морето с разлюлени от вятъра мачти и попивам усещането за безкрайна свобода, което то ми носи. Жегата вече разхлаби изтощителната си хватка, ранен сигнал за очакваната хладина на есента. Тук на Ибиса ще бъде топло и през октомври, но не така както до сега. Испанските ритми от заведението под блока и танцуващите младежи, празнуващи собствената си младост са музикалният фон на вечерята ни на балкона с гледка към морето- морски дарове с розе. Десерт е лимоновия чийзкейк на Игнасио.

 -Това не е сбогом, а довиждане- ми казва той. – Ще долетя в София в деня, когато ми разрешиш да дойда.

 Виното, храната и гледката са поотпуснали защитните ми механизми. Готова съм почти да повярвам, но знам, че това беше едно прекрасно бягство от действителността. А тя за разлика от розето не беше розова. Шокът от откритието за изневярата на Иван ме беше сварил неподготвена. Ударът беше от непозволените, силен и разбиващ всякакви илюзии. Децата, слава богу, не бяха у дома. Родителите ми ги бяха взели на село за ваканцията, до планираната почивка в Гърция. Усетих вина, че вместо с тях  бях на Ибиса, сама при семейството на брат ми. Той чу в гласа ми по телефона  това което се опитвах неуспешно да прикрия- неотложната необходимост от бягство. Трябваше да избягам от София, от Иван, от апартамента ни, който допреди няколко минути беше нашата семейна крепост. 

– Ако искаш, ела при нас на Ибиса, ще имаш време да преосмислиш това което ти се е случило, каквото и да е то. 

– Тръгвам тази вечер, намерих билет за 22ч, ще бъда там утре на обед, чакай ме на летището. 

Със скоростта на светлината си събрах багажа, малко дрехи, обувки, четка за зъби. Лична карта и билет. Иван стоеше пред вратата

– Трябва да говорим…

Не му отговорих, отместих го от пътя си и затръшнах входната врата. Шофьорът на таксито се опитваше да бъде любезен:

 – На почивка ли? 

– Да- промърморих без  ентусиазъм и с надеждата да млъкне. Той май усети, че е по- добре да си гледа пътя. Самолетът беше пълен. 

– Едно уиски с малко лед, двойно – чух се да казвам на стюардесата. 

Питието разхлаби за момент обръча, който стягаше главата ми. Иван имаше друга жена в живота си. 

Вдигнах телефона на четвъртото позвъняване и чух гласа  ѝ:

 – Обичам те, помниш ли? Можеш ли да говориш? 

В началото помислих, че е грешка, но нещо ме накара да не затворя веднага:

-Кога ще се видим отново, Иване? 

Не беше грешка. Мислите ми полудяха. Тичаха из главата ми без посока.  Затворих телефона.

 Иван излезе от банята по халат. По лицето ми разбра, че нещо се беше случило. Останалото все още ми беше като насън. На Ибиса ме посрещнаха брат ми и снаха ми. Не ме попитаха защо или какво. С тях ми стана малко по- уютно в душата. Спах непробудно,  противно на моите очаквания. 

Ибиса и техния дом ме успокоиха. Започнах да функционирам нормално сякаш. Хилядите въпроси в главата ми поеха в някаква посока. От кога, защо, как, потърсих вината в себе, стар лош навик. Но можех да спя, да ходя и да дишам. След около седмица лечебно съществуване, започнах да забелязвам красота наоколо. Морето, което попиваше въпросите и болката ми, ми възвърна сетивата. Сутрин излизах на разходка по променадата край морето, разминавах се с хора, говорещи различни езици и тяхното ваканционно настроение попи и в мен.  Потапях се в морето и се опитвах да изчистя мислите и болките си. Харесах си  едно кафе с гледка към закотвените яхти в морето. Обичах да седя там анонимно и да гледам как се полюшват от вълните. Наблюдавах група момчета, които ги чистеха, когато един мъж ме заговори на испански. Обясних на английски, че не говоря този език и преминахме на английски. Игнасио ми предложи да ми покаже яхтата си.  Отказах му под предлог, че бързам. 

– Казвам се Игнасио и предлагам разходки с яхта. Ако желаете мога да ви покажа красотата на това място. 

Беше висок, едър мъж на около 50, с гъста прошарена коса. Привлекателен, ако се интересуваш от това да срещнеш нов мъж в живота си. На следващия ден отново беше там, на същото място. Беше чудесен разказвач, познаваше всички селища наоколо. Разказа ми, че открил Ибиса при една ваканция преди двайсет години, влюбил се и останал. Спестяванията си вложил в тази яхта и малкия апартамент в близост до пристанището. Съпругата му отказала да остане с него тук. 

– Борих се за брака си. Толкова дълго бях женен, че не можех да си представя друг живот. Пътувах до Барселона заради семейството си, но Ибиса ме привличаше. Бракът ни не оцеля. Но съм щастлив, имам двама сина и всяко лято ме посещават за ваканцията си. 

Неговата история ме накара да му разкажа своята. За пръв път казвах на глас, това, което осъзнах, че съпругът ми ми изневерява и приех действителността. Трябваше да помисля какво ще правя. Иван звънеше всеки ден, но не му отговарях. Не защото не исках, просто не можех. Разговорите и разходките с Игнасио ми възвърнаха нормалността. Така, че разказах на снаха ми за това, което ме доведе изведнъж тук. Не ми задаваха въпроси и това ми беше достатъчно. Двете седмици отлетяха и макар че беше лятна ваканция, трябваше да се връщам в София. Тази вечер се сбогувах с Игнасио. 

Отговорих най- после на обажданията на Иван. Казах му, че утре се прибирам, но не желая да се виждаме. Нямаше да е у дома, слава богу. Заминаваше в командировка за две седмици. 

София беше топла и лятно спокойна. Почти изпразнена от шум и суета. Нямаше да бъде задълго, но и тава ми стигаше. Спах спокойно в празния ни дом. Посетих децата и им казах, че Гърция се отлага, заради командировката на баща им. Щях да им кажа, когато можех, но не сега. Прибрахме се в София заедно. Обещах им разходка до Витоша на следващия ден. Бяха заспали, когато телефонът ми звънна. Беше Игнасио: 

– Чудех се дали си заспала?

 Не бях очевидно. 

– А, ти защо не спиш, Игнасио? 

– Исках да изпия чаша вино с теб, да те чуя. Сърцето ми препусна с бърз ритъм.

– И аз. Някой ден, когато се видим отново на Ибиса.

-Или в София, обеща да ми я покажеш, никога не съм бил в България. За пръв път съм тук. Лятната топлина се разля по вените ми.