Усещането отново да пътувам със самолет е прекрасно, онова очакване за промяна и нови приключения. Качвам се и се опитвам да разгадая какъв късмет ми е отредила съдбата за спътници или спътник. Намирам мястото си и виждам едно младо момче с наведена над телефон глава и си мисля, че ще поспя тогава. Да, но когато ни предупредиха да си изключим устройства момчето се наведе и извади от раницата си витаминозни бонбонки и ми предложи, отказах, щото захар и т.н. Та си помислих да го попитам закъде пътува. Той много ентусиазирано ми разказа, колко се вълнува, защото отива при приятелката си. Като говореше за момичето светеше като коледна елха. Той е в 11 клас на една Софийска гимназия, учил е английски по Кеймбридж методата и чака с нетърпение абитуриентския бал, но и изпитва малко притеснение, че живота всъщност наистина започва.

Разкри ми плановете си да учат с момичето в Испания, където живеят нейните родители . Ами, те вече са живели заедно с девойката. Наели апартамент и си го плащали сами. Тя изкарала ковид, а той се грижил през цялото време за нея, но не се разболял. Работил през ваканцията на един строеж за пари, за да си плащат наема сами, но и да научи занаят- водопровод и канал, разказва младежът с гордост и доволство.

Вече е спортувал професионално, но се отказал заради множеството контузии.

А , аз си мисля колко ориентирани са те, колко целеустремени и сякаш по- подготвени от нас за бъдещото. То мненията за младите варират от кретен до феномен, но това момче силно ме впечатли. Грижовен, мислещ, интелигентен млад човек с доста реални представи за живота. И си мисля на фона на цялата галимация в света и държавата, че все пак има надежда.